"Истината за зрелостта на поета" – размисъл за творческия път на Валентин Чернев
Автор: Александър Недков, Русе
"ИСТИНАТА ЗА ЗРЕЛОСТТА НА ПОЕТА"
"През пясъци, скали и храсталаци
на сто страни душите ви зова.
Не искайте от мен и пътни знаци
на всеки кръстопът да закова."
Това е надникване в поетичния изказ на Валентин Чернев, отдавна предложено на местния вестник в Силистра. Просторно им се видяло на колегите, които охолно отклонили отпечатването му. Като да се раждат в Силистра всеки ден такива личности. В началото на 2012 година беше навършил 65 години. Реакции разни: едни донаждили как присядали на една маса, и май си говорели за ... поезия. Други, по-задълбочени и изкусени от магията на словото, като нищо биха стигнали и до: "... Експанзивната същност на твореца претърпя сложна метаморфоза през годините, за да стигне до особено вглъбяване в тайните на житието..." и пр.
Истината е друга. Той е само на 24 години – колкото книги е издал до този момент. И не бройката го възвисява като поет, стойността на изповяданото е мярата. Членът на Съюза на българските писатели, с непрекъсвано доказвана стойност в духовния ни живот, нямаше нужда да се позовава на годините си. Със заявка по страниците на вестниците "Софийски университет" и "Студентска трибуна", литературните четения в емблематичните 65 и 272 аудитории на Софийския университет "Свети Климент Охридски", с приетия и утвърден по-късно в Силистра Енчо Енчев. В този град, където са посрещнати от видния и близък Симеон Николов. Тримата на върха на поетичната българска вълна.
Гласът на Вальо отчетливо прозвучава в "Хлябът", първата стихосбирка, по времето когато пушеха комини из страната, включително по родните банкноти! А той стъпва в угарта на словото и посява с широк замах семената на доверието, че поезията ни не чезне. Че ще я има.
Двайсетина години се справя с журналистическите си ангажименти по Вальо Черневски, докато през 2002-а се отпушва. Посрещнат малко нещо предпазливо след "позакъснял дебют", с предпазливи съмнения за "ординерност" в "Хлябът", грабва доверието с "Небесни мотиви" и "Римувани акварели". Утихнало ли е вулканичното в поведението му? Проблясва светкавица, която осветява "Еретични олтари". Има какво да си каже с Господ Бог и го казва. Не е хула, не е и смирението на Агнеца. Географски пространства и исторически периоди като с магическа лупа привнася в бита ни със "Северни станси", "Лекомислени апострофи", до известна степен стъписващо в "Ръкавиците на Венера Милоска".
Надничайки във "Философия на есента", откъслечно прочетени стихотворения биха довели до заключението за есенен смут, до отчуждение някакво. Това, до поантата на "Есенно небе":
Октомври. Есен. Сринати в полето
кафяви облаци. Дървета голи.
Ту слънце, ту луна отгоре свети.
Но – без небе.
До следващата пролет.
Много неща стигат до слуха на поета, тревожни до стъписващи, визирани в "Нашепнато" – ако не изхода, то поне упованието на силния духом:
Отлитащият ден за да догоня,
днес трябва лъч от слънце да намеря!
Но истински е мъдър само оня,
успял добре да поживее
вчера.
И понеже "шепоти" разни, колкото разен е животът, следва да се вслушва човек внимателно. Стар приятел го съветва да "пренапише старите си стихове". Пък той:
Бих пял по-задушевно и по-тихо,
бих търсил други истини, с друг смисъл.
Бих пренаписал старите си стихове.
Но младостта си как бих пренаписал.
Подир шепота неизбежно следват "Изречени мълчания". Метафората и привидната лекота, с която са поднесени, са белег на все по-утвърждавания лирико-философски изказ. Не че и "валентинка" някаква не може да сътвори. И в нея няма да е излишно да се вникне.
В такова време се обръща към сина си Драгомир:
Голготата е край теб, но ти не се огъвай,
учи се да старееш – земята се върти.
На тридесет и три понякога разпъват,
но винаги възкръсват
на тридесет и три!
Специален е по-малкият му син Светлозар. Роден да пречиства и да озаптява. Нему и себе си говори бащата:
Какво е животът дори мъдреците не знаят –
навярно е тайна, от хората скрита в мрака...
...
а сляпата вечност на всички въпроси отвръща:
не зная...
Десетилетия Валентин Чернев е доста далече в пространството – от кафенето горе, или от ресторанта долу на "Ангел Кънчев" 5 в София, от кабинетите между тях. Забелязан от големия ни поет Павел Матев, от издателство "Захари Стоянов". Иван Гранитски му става редактор в годината, когато е изрекъл своите (и нашите) мълчания в "Черни лебеди" – мисловно-емоционален контрапункт на белите, ясно различима визия на онова, що се случва:
А все по-силно духа, притъмнява.
Скриптят въжетата, плющят платната.
България за чужди хляб отплава
и свири в тъмното безроден вятър.
Все още и все пак жив е животът, продължава да внушава. Отдавна вместил в своя Румяна, по-отскоро двете прелестни внучки Рая и Деница. Събрал ги в неотделимо единство:
Мои малки момичета галени,
ще доплават в съня ви фрегати,
и платната им ще са алени.
Но не вярвайте само в платната!
...
На сърцата си чакайте знака –
всички принцове будят съмнение.
Тя и баба ви принца е чакала,
а дочака момичета, мене!
Поетичният ход в житейските проявления на Валентин Чернев е набрал добра инерция. През 2009 година ни освестява с "По ръба на дните". Обратно обърната книгата от другата си страна проговаря с "Лунна пепел":
Земята в ледено сребро изгаря,
дими светът сред течна лунна светлина;
луната пали яростни пожари
и бавно стапя древните могили...
А в "По ръба на дните":
И се ровя в отколешни дни – да намеря
къс проядена слава, ръждясала чест.
Гордостта си бележим с изтлялото "вчера",
върху общия срам с написано "днес".
В "Сънувах, че живея" – с ранно завещание:
Похарчих тежките си дни до пукнато петаче
и купих щедро белези, оскъдно – слова.
Но спомените ми са с мен и днес,
сред здрача.
Тях имам само – тях ви завещавам.
И "Притча за блудния син":
Тази глупава притча –
за блудния син
ми омръзна...
...
А какво, че се връщат накрая?
Егати заслугата!
Тях ги чакат с прегръдки,
но вече ще дръзна:
Стига блудни, Българио!
Дай обичта си на другите!
Родил се е поет, живял в два века с присъствие. Преминал в други измерения на времето и пространството. Не отмервам след това, пазя спомена за хубавите години. За онези песни сред покоя на Сребърна – Вальо с двете внучки, Рая и Деница.
Валентин Чернев (1947–2020) е изтъкнат български поет и журналист, свързал творческия си път със Силистра. Роден на 16 януари 1947 г., завършил българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", той посвещава десетилетия на журналистиката и литературата. Членува в Съюза на българските писатели и Съюза на българските журналисти. През 2021 г. е удостоен посмъртно със званието "Почетен гражданин на Силистра".
Редактор "Екип на Кворум"