Събота, 25 Май 2024 г.

Когато Силистра управляваше земите от Тракия до долното течение на Днепър

През XVII-XVIII в. Силистра е център на огромна военно-административна област от Тракия до долното течение на Днепър

Засилването на ислямската религия в Добруджа засяга местните българи, както и потомците на печенези, узи и кумани от Средновековието

В нашата поредица неведнъж сме хвърляли поглед към Добруджа – люлката на средновековната българска държавност. Наскоро се спряхме и на падането на областта под османска власт в края на XIV в. След османското завоевание Добруджа и околните земи влизат в Силистренския санджак, който наследява територията на Добруджанското деспотство – земята на прочутия деспот Добротица и неговия син Иванко.

С налагането на османското господство средновековният Дръстър получава новото си име Силистра и се превръща в най-важния военно-административен център в Добруджа, в перспектива – и далече извън нейните географски предели. С реформите през 1599 г. санджакът Силистра прераства в еялет – огромна военна провинция, която включва и Буджак (Бесарабия) и Едисан – южната част на Украйна между долните течения на Днестър и Днепър. В територията, подчинена на Силистра, попадат Варна, Констанца, Акерман (Белгород Днестровски), Хаджибей (Одеса) и Ози (Очаков) в лимана на Днепър и Южен Буг. През следващото столетие обхватът на провинцията е още по-впечатляващ, като в нея влизат дори Одрин, Пловдив и Видин! Всичко това повишава значението на Добруджа в състава на Османската империя, преди всичко за нейната военна активност на север към полската "мега-държава" Жеч Посполита, украинската Запорожка Сеч (общността на казаците) и засилващото се Московско царство. Политиката на империята в региона е насочена и към зависимите от нея дунавски княжества Влашко и Молдова, както и към васалното ѝ татарско Кримско ханство. Най-новото изследване по темата е на проф. Александър Середа, бесарабски българин, университетски преподавател в Одеса.

Османското завоевание заварва Добруджа с нараснало население спрямо XI-XII в., но и със слабо заселени райони във вътрешността. Един запазен османо-турски регистър на Силистренския санджак от XVI в. свидетелства за съществуването на 337 селища. Онези с изцяло българско население са по брега Дунав и черноморското крайбрежие, докато почти всички мюсюлмански са във вътрешността на Добруджа. Наистина, през първите векове на робството областта е терен на колонизация на тюркско население предвид политическите интереси на османците на североизток. Според известния пътешественик Евлия Челеби тази политика е започната още от султан Баязид в края на XIV в. През XVI-XVII в. Османската империя преселва насилствено големи маси от алиани, наричани и "казълбаши", отведени от границата с Персия. За официалния сунитски ислям, господстващ в империята, тези хора от ирански, туркменски и друг произход, са "еретици", защото принадлежат към шиитския ислям. Подложени на системен натиск, по-голямата част от тях се принудени да преминат към сунитския ислям, но и днес т.нар. казълбаши присъстват отчетливо в Добруджа и Лудогорието.

Увеличаването на мюсюлманския елемент е факт, но съвсем не е резултат само от споменатата колонизация. Ислямизацията засяга пряко българите и потомците на печенези, узи и кумани. Според Евлия Челеби местните "читаци" говорят език, различен от турския в Мала Азия, което се дължи на езиковото наследство на узи и кумани. Във времето на Второто българско царство те не са приобщени, поне не и напълно, към доминиращата българска среда. Това "отключва" процесите на ретюркизация и ислямизация. От друга страна, част от българите възприемат разговорния турски език, въпреки че запазват бащината си християнска вяра – т.нар. българи гагаузи. В резултат на руско-турските войни най-многочислената тяхна общност днес живее в Молдова, отчасти и в Украйна. Така или иначе, дори и през XVII-XVIII в. районите на Силистра, Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) и Тулча българското християнско население е значително. Намаляването на християнския за сметка на мюсюлманския елемент се дължи и на преселението на местни българи в Бесарабия по време на руско-турските войни от XVIII-XIX в., за които стана дума.

Стопанското развитие в Добруджа е ориентирано към производството на зърно и скотовъдство, което е пряко свързано със снабдяването на огромната османска армия с хранителни припаси. Според султански заповеди от 1566 г. добруджанци е трябвало да осигуряват "по възможно най-бързия начин" продоволствието на турските гарнизони, вкл. в Кафа (дн. Феодосия) на Кримския полуостров и Азак (Азов) при вливането на Дон в Азовско море. Кервани превозват дървен материал от вековните гори на Лудогорието към Анхиало/Поморие и Созопол за строителство на кораби и лодки. Още по-неблагоприятен фактор е производството на дървени въглища, с които в онези векове на сериозно застудяване (т.нар. Малък ледников период) се отопляват жителите на османската столицата и големите градове. Непосилните данъци и насилствени вземания водят до прояви на недоволство. Още с падането си под османската власт добруджанските българи участват в опитите за възстановяване на погиналата българска държавност. В началните десетилетия на XV в. нейно олицетворение е Фружин, син на цар Иван Шишман, който през 1425 г. заедно с влашкия воевода Дан II и унгарския военачалник Пипо Спано временно освобождава Дръстър/Силистра. Добруджа е засегната и от междуособиците между синовете на султан Баязид след 1402 г., особено от действията на Муса ("Муса Кеседжията" от фолклора). Местните мюсюлмани, а вероятно и част от християните, вземат участие в бунта на шейх Бедреддин през 1416 г. Добруджанци са въвлечени и във втория поход на полско-унгарския крал Владислав Варненчик, завършил с катастрофата при Варна (10 ноември 1444 г.). На следващата година закъснелият френски бургундски флот навлиза по Дунав и превзема Тутракан и Русе. Големи маси българи се надигат срещу османската власт, но са принудени да се преселят във Влахия. Българите в Добруджа имат отношение и към Първото Търновско въстание (1598 г.) и походите на влашкия княз Михаил Храбри и неговия известен военачалник, българинът Баба Новак. През 1595 г. силите на влашкия владетел завземат временно Хърсово и Силистра, а година по-късно проникват до Бабадаг.

През XVIII в. най-съществената промяна в геополитически план е засилващият се натиск на Руската империя към Черно море. При поредната война през 1768-1774 г. войските на прочутия военачалник Суворов навлизат на юг от Дунав и разбиват турците при Козлуджа (дн. Суворово, Варненска обл.). Мирът между двете страни остава в историята като "Договорът от Кючук-Кайнарджа" (21 юли 1774 г.) по името на с. Кайнарджа, Силстренско. Надигналите се срещу поробителя българи от Алфатар и околните селища са принудени да се преселят на север и така се "ражда" най-старата от днешните наши исторически общности – олшанските българи в Кировоградска / Кропивницка област на Украйна.

Както стана дума, Добруджа е изходна база на османската военно-политическа активност на север. Многократно в областта се съсредоточават и преминават многохилядни войскови части, от които страда най-вече местното българско население. Въпреки това, за преминаващите през добруджанските селища европейски пътешественици и дипломати, българите са "… хубав, скромен народ…", както пише през 1582 г. Мартин Грюневерг. Трудолюбието и традиционното гостоприемство на добруджанските българи правят силно впечатление на чужденците. Макар и в трудни условия, добруджанци пазят ревниво своята християнска вяра и българско самосъзнание. В началото на XVII в. българите от Силистра влизат в полезрението на известния монах и проповедник св. Пимен Зографски. Най-изтъкнатият добруджански българин от онази епоха е роденият в Силистра църковен деец и писател Партений Павлович (1700-1760), чиято дейност е свидетелство за високия дух на тогавашната българска интелигенция.

Източник: trud.bg

Снимка: Гравюра на Силистра 1854 г.
Гравюрата е правена от един от несъществуващите вече острови, които са били срещу Силистра

Facebook коментари