Мирела Костадинова: Султан Махмуд поискал лична среща с героя от Силистра капитан Мамарчев

Историята е като стара къща в тъмна нощ, в която на прозореца е запалена свещица. А предците ни тихо шепнат за безсмъртните си дела…

Един от тях е Георги Стойков Мамарчев. Името му е почти забравено. Той е вуйчо на Георги С. Раковски, който го видял за първи път като осемгодишно момче. Тази среща се запечатала завинаги в спомените му. От уважение към вуйчо си приел името му и с него остава в българската история. Знае се, че истинското му име е Съби Стойков, но е известен сред котленци и като Сава Стойков.

Георги Мамарчев се подписвал още като "Буюклиу". Така го наричали като млад неговите руски и влашки началници в отряда, в който е служил. Отначало като доброволец във Влашко, а по-късно и в Молдова и на други места заедно с руските войски. Бил едър и внушителен човек с неспокоен характер. Черноок и с мустаци. Занимавал се е с борба.
Роден е през 1786 г. в Котел. Съвременник е на Софроний Врачански. Вероятно е учил в местното килийно училище. Едно предание разказва, че като възмъжал заминал със свои връстници на работа отвъд Дунава.

Заминаването на котленските момчета вероятно има връзка с Руско-турската война от 1806-1812 г. Още при обявяването ù руското командване замислило да се образуват отряди от доброволци. Мамарчев е организатор и командир на един от българските доброволчески отряди. Участва в сраженията против турците. Тогава е едва 20 годишен. За храбростта му е награден с орден "Св. Георги". Има предположения, че е участвал и в гръцкото въстание от 1821 г.

По време на Руско-турската война (1828-1829) организира отново български доброволчески отряд. Той е бил сформиран през пролетта на 1828 г. заедно с Панайоти Фокияно. Доброволците пристигнали по покана на Мамарчев, който им осигурил коне и оръжия, закупени с негови лични средства. За проявената храброст от котленеца и доброволците, които ръководел е награден с орден "Св. Ана", трета степен.

Благодарение на Мамарчев и командването му е превзета Силистра – една от важните турски крепости. Това става на 18 юни 1829 г. Българските доброволци успяват да овладеят една от главните табии на крепостта и да обърнат топовете ù срещу турската войска. Той отново е награден, този път със скъпоценна сабя.

През юли 1829 г. е сформиран общ доброволчески отряд под началството на полк. Липранди. Руското командване ограничило въоръжената борба на българите. В Северна България е задържан Мамарчев. С него са и някои от другарите му. Отвъд Балкана успява да премине към началото на септември.

Раковски пише: "Мамарчев управися с 500 воини българи и доде в село Котел. Негова цел и намерение беше да съсредоточи окръстная села и град Сливен и да се управи на ВеликоТърново, где тържествено да поздрави и да събуди одавно заспалого българскаго лъва под народний знамян и с радостная свободи тръба. Он разположи своя войска в окръстная малка села и за да покаже Русии, че он ся е оттеглил от руская служба, кое всегда бе му свободно аки самоволен войник, ужени ся в Сливен и почна да действува за свое благородное дело. По-първий българи се съединиха с него и дочекаха го кату от бога проводен тем спасител. Работата напредваше добре и общий възторг владеяше между народу".

За център на въстанието е избран малкият Котел. На 2 април 1830 г. към село Градец се отправя капитан Мамарчев заедно с 500 доброволци. Това разтревожило тамошните чорбаджии. Те изпратили донос до главнокомандващия руските войски генерал Дибич. За да се изяснят намеренията на българите в лагера на Мамарчев е изпратен майор Крилов. Той потвърдил, че се подготвя въстание след заминаването на руските войски. Това било в разрез с плановете на руското командване и то изпратило 200 казаци, които арестували капитана. Стойко Попович, бащата на Раковски, както и някои свободолюбиви българи от Котел и Сливен писали специална жалба до генерал Дибич, но Мамарчев не е освободен. Закаран е под стража в Букурещ и предаден на военен съд, който го оправдал заради родолюбивите му подбуди. Наскоро след това е назначен за управител на Силистра. Той е първи кмет на крайдунавския град, първият български кмет въобще.

Близък е с Велчо Атанасов Джамджията - Болтаджията. С още няколко човека започват подготовката на Велчовата завера. Капитан Мамарчев е един главните организатори и военен ръководител. Движението се подготвя тайно месеци наред – правели се тайни събирания, чертаели се планове за действия. Известно е, че Велчовата завера е разкрита поради предателството на търновския владика грък Иларион Критски и еленския чорбаджия Йордан Кисьов, които разкрили на турците тайното дело.

Една нощ Мамарчев е заловен от турците в Плаковския манастир, където вече е преместено средището за по-голяма сигурност. Дори се леели куршуми, ковяли се щикове и въстанието се подготвяло с пълна сила. Отец Сергей, игумен на манастира, който е бил един от най-преданите на делото е отведен на разпит в Търново. Велчо Атанасов и някои други от организаторите били обесени. Георги Мамарчев е руски поданик и е изпратен на заточение.

Разказват, че султан Махмуд пожелал да види лично този храбър българин. При срещата го запитал защо иска да вдига въстание. Мамарчев му отговорил дръзко, че "докога се турский народ принося тако свирепо и безчеловечно с българи, не щат отбегнат турци от зло". Казват, че тези негови думи накарали султана да се замисли за реформи. По негова заповед го изпратили на заточение в малоазийския град Коня. По-късно пък на остров Самос, който е владение на котленския фанариот Стефан Богориди и се управлява от Гаврил Кръстевич, също котленец. Мамамарчев умира на гръцкия остров през 1846 г.

Малко преди смъртта си той пише писмо до Георги Стойкович. В него го моли да помогне на сина му Стефан, за да отиде при него на Самос и да се видят. Заръчва още синът му да му занесе сабята и оръжието, които, ако е жив и здрав, може да му послужат "в полза на отечеството". "Още научих, че някой си любезен брат Юри Венелин издал много хубави книги за българската история, които много хвалят. Моля Ви покорно, ако Ви е възможно, да изпратите от тях и на мене, недостойния, а и някои други, които могат да ми бъдат полезни в есенния ми ден, това много ще ме зарадва. Ако поживея, любезний мой, ще Ви пиша, но здравето ми никак не позволява и това написах, както трябва, с голям труд". Писмото е с дата 14 юни 1846 г.

Когато изпратили на заточение капитан Георги Мамарчев с него заминала жена му Радка. С тях е най-голямото им дете Мария, която по-късно се оженила в Русия. Там се родили още четири деца. Докато той е на заточение, съпругата правила постъпки в Цариград, за да го освободят. Отначало турското правителство се съгласило. Но заради интриги, които заплел Стефан Богориди, то отменило решението.

Мамарчев е преместен от Коня на остров Самос. Положението на Мамарчев се влошило, а гръцките моряци неведнъж му предлагали да избяга. Той отказвал. Надявал се, че Русия ще се застъпи за него, но не доживял този момент.

След смъртта му Рада живее в мизерия с четири сирачета на ръцете си. Единственият му син Стефан е послушник в Киевско-печорската лавра.

Ако имате път към Силистра и посетите красивата Дунавска градина, с интересни и защитени дървесни видове, с останки на старинни крепости, които се намират в близост, ще видите и паметника на капитан Мамарчев. Той напомня за славните му битки и дела. Някога е вдъхновил самият Георги С. Раковски, а днес е пример как се обича България.