Костадин Костадинов: След като изтрезнях, разбрах, че нещо не е наред с "Резерват за розови пеликани"

Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 г. в Радомир. Завършва българска филология в СУ "Кл. Охридски", а после няколко години работи като журналист във вестниците "Студентска трибуна" и "Екогласност".

През 1990 г. става основател и съсобственик на Издателска къща "Пан" – едно от първите частни издателства у нас. Оттогава се посвещава на детската книга. Написва десетки образователни и научнопопулярни заглавия.

По негови сценарии са снимани два игрални филма: "Резерват за розови пеликани" (2003) и "Легенда за белия глиган" (2004). Костадинов прави своя литературен дебют през 1991 г. с книгата "Резерват за розови пеликани". Втората му белетристична книга – сборник разкази и повести, излиза четвърт век по-късно и е озаглавена "Заливът на Ифигения" (2016), а от май тази година на книжния пазар е романът му "Ловецът на пеперуди".

За segsbg.com твореца разказва интересни истории от живота си, включително и свързани с едни от малкото български филми снимани до Силистра.

Радомирска боза

Роден съм през 1960 г. в Радомир, или както мнозина го наричаха навремето - Бузенбург. Там премина детството ми. Емблема на града беше бозата. Популярна легенда гласеше, че дясната ръка на всички радомирци е по-дълга от лявата – заради генетично удължаване, причинено от носенето на гюма с боза. Навред из България, щом научеха, че съм от Радомир, отсичаха:

- Я изпъни напред ръце!

Аз ги изпъвах, като давах предимство на дясната, защото легендите трябва да се почитат.

Когато бях дете, бозата в Радомир се произвеждаше по следната традиционна рецепта: брашно от просо се изпича, вари се 3 часа в казан, после получената каша се излива в огромно корито от черна мура, наречено текне. Заквасва се вечерта, а на сутринта е готова за разреждане и наливане в гюмове. Бозата се подслаждаше със захар, която предизвиква алкохолна ферментация. (Днешната боза е менте, защото се прави с Е-та подсладители, които може да причинят онкологични заболявания.)

Всеки понеделник, рано сутрин, в кварталната ни сладкарница докарваха гюм с боза. Ние децата бяхме длъжни да изпиваме от нея по няколко чаши на ден, защото водата в Радомир е варовита и опасна за бъбреците. През седмицата бозата постепенно и магически променяше вкуса си – в понеделник беше сладка, в четвъртък я определяхме като резлива, а в неделя направо си ставаше кисела. Аз предпочитах резливата, но и киселата ми допадаше.

Тук се сещам за един приятел, който живее в квартал Уест Дупница в Чикаго. Той разправяше, че един нашенец започнал да вари истинска боза със захар в Америка. Бизнесът му потръгнал, но друг българин го натопил пред властите, че произвежда алкохолна напитка. Дошли органите, замерили питието и вярно – то се оказало с алкохолно съдържание. Последвал тъжен фалит.

През шейсетте години ние, децата от Радомир, живеехме щастливо, особено през последните дни на седмицата, когато бозата киселееше приятно. Имам един-единствен травматичен спомен от детството. Веднъж на калдъръма пред църквата ме подгони петел. Хукнах да бягам, ама паднах и той ме накълва. Сигурно това се е случило в понеделник. Ако беше станало в неделя или поне в събота, съм щял да наритам тъпия петел.

Езерото на пеликаните

През лятото на 2003 година приятели кинаджии се заеха да правят игрален филм по първата ми книга "Резерват за розови пеликани" и ме поканиха да навестя снимачната площадка край Силистра.

- Не че ще има някаква полза от тебе тука – казаха, - но заслужаваш да видиш как измишльотините ти се въплъщават в живи образи.

Съгласих се да отида и си прекарах чудесно. Докато екипът снимаше разни сцени на брега на езерото Сребърна, аз ловях рибки от гьола в компанията на две местни баби, които работеха с по две въдици на плувка и твърдяха, че така си осигуряват прехраната. Наистина, добре кълвеше, предимно костур.

Всяка вечер засядахме на маса с кайсиева ракия и дворни домати в приятната компания на изпълнителите на главните роли във филма – Иван Джамбазов, Кръстьо Лафазанов, Теодор Елмазов, Деси Тенекеджиева и др. Тогава разбрах, че смешките на актьорите на маса са по-смешни от смешките на актьорите на сцена. Направо се задушавах от кикот.

Един ден, към обед, след като бях изтрезнял с няколко бири, зарязах въдиците си и се оттеглих на сянка, защото слънцето безмилостно прижуряше. И докато бършех потта си, се загледах трезво в работата на кинаджиите и осъзнах, че се върши нещо нередно. Отидох при режисьора Ивайло Джамбазов и му казах:

- Джамби, действието на филма се развива в началото на април. Актьорите трябва да бъдат облечени с якета.

- Ти луд ли си! – подвикна той. – Нали ще пукнат в тая жега! Понякога и през април има слънчеви дни.

- Добре – рекох. – А защо снимате онези пеликанчета, които се учат да хвърчат?

- Защото са красиви – отвърна Джамби.

- По сценарий – просъсках аз, - героите идват в езерото, за да откраднат яйцата на пеликаните и да ги изядат. А точно тия пеликанчета са били вътре в яйцата през месец април.

- Вярно, бе – плесна се по челото след кратък размисъл режисьорът. – Ще се наложи да преснимаме малко.

Така доказах, че има полза от сценариста на снимачната площадка. А и за сценариста има полза, особено ако костурът кълве.

Цялото интервю - ТУК.