Актрисата художничка Диана Димитрова: Ирина от "Тютюн" е 15 различни жени
"Когато рисувам се въргалям по пода и вия, забравям да се храня, не мога да спя...", признава в интервю за "Монитор" магнетичната Диана Димитрова, чиято самостоятелна изложба "Жената" в момента е подредена в столичната галерия nOva art space.
Диана е родена през 1990 г. Отраснала е с баба си и дядо си в Кайнарджа. Учи в Силистра, където завършва средното си образование, след което е приета е първа по успех в специалност "Графика" на Художествената академия, но скоро осъзнава, че това не е нейното място и напуска и влиза в НАТФИЗ.
- Диана, защо красива прима актриса като теб напоследък винаги е без маникюр?
- По принцип се оправдавам с това, че рисувам. Но то е и самата истина: дори да имам перфектен маникюр, когато започна да рисувам, боята влиза под ноктите, а и не мога да държа четките по начина, по който ми се иска. Смятам да патентовам една техника за отнемане на боя от платното с ръце и...с каквото още намеря. При опаковането на картините за изложбата ми "Жената" се и порязах, нормално. Затова сега съм и с лепенка на пръста. Покрай гостуванията ми в телевизиите около откриването й и софийската премиера на "Тютюн" някак си всичко се случи в последния момент. А аз се опитвам всяка картина да е достатъчно на ниво, да ми харесва първо на мен, за да имам самочувствие да я покажа. Нямаше нищо задължително, не съм гонила бройка или да запълня някакъв норматив...
- Тези дни интензивно "гориш и от двата края": с откриването на самостоятелната изложба и с първата ти голяма столична театрална премиера – като Ирина в драматизацията на Димитър-Димовия "Тютюн", продукция на Варненския театър. Не е ли емоционалното напрежение прекалено силно?
- Да, но след като съм се захванала, трябваше да дам максимума от себе си. Изложбата е планирана още преди 2 години и някак си съвпадна със софийската премиера, нямаше какво да направя. Психически бях подготвена, че ще бъде страшно изтощително, но в крайна сметка важни са пътят и резултатът. Още ми трябва малко време да осмисля, че изложбата изобщо се случи в тази пандемична обстановка. Аз се успокоявах, че каквото стане – стане: нещата при мен не са на всяка цена и никога не са били. Пандемията промени представите ни за планове, за организация: напомни ни, че човек трябва да живее тук и сега, да се радва на всеки един момент.
- Актрисата или художникът надделява в момента у теб? Или тези две твои същности хармонично съжителстват, без да си пречат?
- Да кажем, че са леко разведени – не съжителстват, но са в добри приятелски отношения след развода. Докато репетирахме "Тютюн" не направих грешката да си взема платна, бои и моливи, защото знаех, че влизайки в този спектакъл, трябва да съм изцяло, безусловно отдадена на работния процес. Когато човек няколко пъти си разбие главата в стената, си казва: върви, репетирай, работи, после другото. И така се случи. Нарисувах още няколко платна през лятото, след като приключихме с репетициите, целия август напълно изключих за "Тютюн". Защото и рисуването е много ревнив процес и също иска цялата отдаденост и лудост, и всички емоции, на които един артист е способен. Поне аз не мога да рисувам спокойно, като при онези арт терапии, които се провеждат на чаша вино, сред цветя, по залез... Няма лошо, за някои хора това е хоби, дори нещо като медитация, но при мен е различно. Дори си мислех дали да не запиша някакви видеа от процесите, които да пускаме по време на изложбата. Но още не съм готова за този момент. Ако го направя, допускайки зрители, може би магията ще се развали. Много е лично. Когато рисувам, аз се въргалям по пода, обикалям стаята, вия... Сутринта започва с платната, забравям да се храня, не мога да спя... Изглежда изключително експресивно, но всъщност всяко едно платно се е получило с много труд. Случвало се е да работя по 12 астрономически часа непрекъснато, за да стигна до онова, което искам.
- В кое поприще се чувстваш по-комфортно: в самотните занимания пред статива или в екипната работа по една постановка, сериал или филм?
- Намирам комфортни моменти във всичко, което изброи, защото ако човек не се усеща на мястото си, ако не се чувства себе си, няма как да бъде щастлив. Всяко от тези изкуства ми дава възможност за развитие на способностите ми, тества ме докъде мога да стигна. Но най-комфортно ми е, когато съм си вкъщи, в тишина, с котарака Врубел, който винаги е залепен за мен, естествено. Мисля, че изкуството, под каквато и форма да е, не е за конформисти.
- Как се раждат на платното твоите женски образи: имат ли прототипи или всичко тръгва от собственото ти въображение?
- Първообразите са фотографии – когато някоя снимка ме впечатли с излъчването на жената на нея, аз я запаметявам в съзнанието си и след това започвам да я развивам по мой си начин. Един приятел ми каза, че във всяка от картините в изложбата е открил някои от моите черти. И като се замисля, може би е прав. Във всяка има по частица от мен, но със сигурност това не е търсено съзнателно. Така че ще "замаскирам" повече нещата за следващата изложба...
- Сънуваш ли понякога бъдещите си творби?
- В нощта преди откриването на изложбата спах само час, а няколко часа опаковах платната. Така че не мога много да говоря за сънища от последните 4 седмици, защото просто не спя. А когато се опитвах все пак да дремна 2 часа, имах кошмари – появяват ми се текстове от "Тютюн", моменти от репетициите. Дори имах сън, в който бяхме на сцената и беше дошъл друг режисьор вместо Бина Харалампиева, който искаше във вече изградения спектакъл да въведе малко момиченце като наше дете, на Ирина и Борис. Казах: не, това не може да е така, аз трябва да говоря с Бина...и се събудих гневна.
- Има ли някоя от картините в тази изложба по-специална история, своя "лична легенда"?
- Всяка една. Възнамерявам да покажа на моя продуцент Евтим Милошев, който си е харесал първия портрет, откриващ експозицията, снимков материал колко изображения има тази жена: тя първо беше в черно и бяло, после се появиха цветове, след това започна да придобива по-реалистични черти и оттам нататък започна разпадът. Защото в картините ми аз се опитвам да разпадам формата. Реалистично, технично могат да рисуват много хора. По-интересен и по-сложен като процес е точно тоя разпад. Та с тази картина накрая полудях тотално и се изкъпах с нея. Стигнахме до банята не заради друго, а просто защото в апартамента нямам условия да работя с маркуч за отнемане на боята, за придаването на по-"призрачен" вид на жената от портрета. Иначе нямам фетиш да се къпя с картините си.
- Ще нарисуваш ли Ирина от "Тютюн"? И как би изглеждала твоята Ирина?
- Тя може би присъства и тук, във всички платна. В литературния първообраз – романа, Димитър Димов описва Ирина като 15 различни жени. Ето защо във всеки един от женските портрети в изложбата според мен може да се намери частица от Ирина.
- Ти си абсолютна тв звезда с ролята на магнетичната д-р Огнянова от сериала на Нова тв "Откраднат живот", но почти не беше играла на сцена. Как дойде поканата за тази повратна стъпка?
- С режисьорката Бина Харалампиева се познаваме от 2014 г., когато тя помолила мой преподавател да изпрати студент за участие в постановката й "Посещението на старата дама" в МГТ "Зад канала". Там имах точно 3 преминавания през сцената, без реплики, а и изглеждах доста по-различно от сега – с 15-20 кг по-пълна, бях си пухкава... Но още тогава с Бина усетихме, че имаме добра връзка и се разбираме и за най-малките неща, които тя изисква режисьорски. След това тя е гледала партньорството ми с Иван Юруков в един от сезоните на сериала и...не ме е познала. Направила съм й впечатление, но не ме е познала. Когато тя ми се обади за проекта "Тютюн" и започнахме разговор, аз първоначално исках да откажа. Защото преходите София-Варна не са за човек, който има животни. Точно в този момент обаче тя ми затвори телефона – каза, че има представление и ще се чуем по-късно. Впоследствие се срещнахме и видях, че въобще не се е променила, същото лудо дете си е. Бях категорична за себе си, че няма да приема и че е по-добре вместо по телефона да й обясня очи в очи какви са моите резерви. Но тя успя да ме запали. Разбрах, че е имала и други варианти за ролята, но ми каза, че интуицията й я е теглела към мен. А нейната интуиция е много силна.
- Сигурно вече си получила много похвали за великолепното си превъплъщение в любимата героиня на Димитър Димов?
- Получих много. След премиерата драматургът Юрий Дачев ми каза толкова силни думи... А варненският журналист Кирил Аспарухов ми осмисли желанието изобщо да се занимавам с театър. След извънредната 4-та премиера, за която билетите се разпродадоха за 2 часа, той дойде зад кулисите и... този възрастен господин се разплака като малко момче от вълнение. Каза ми, че за него съм следващата Невена Коканова и беше щастлив.
- Митът "Невена Коканова" влияеше ли ти, гледа ли много пъти филма на Никола Корабов, за да се подготвиш за ролята?
- Пуснах си първо филма, след това отидох и си взех 2 нови тома на романа и със зелен маркер подчертах всичко, което Димитър Димов е написал за Ирина – всяка характеристика, всяка реакция, всяка реплика. И разбрах, че няма почти нищо общо между романтичната представа от филма и първообраза на писателя. Бях притеснена, естествено, защото има хора, които са гледали само филма, а сравненията – няма как без тях. Мен лично като творец ме радва, когато има различни интерпретации на едно произведение – не са нужни сравнения, всяка си има своя път, своя публика и нюанси, които допринасят за цялостното възприятие.
- Имаше ли драматични преживявания в процеса на развитие на драматичните отношения между твоята Ирина и Борис Морев на Калин Врачански?
- Започнахме репетициите с въображаеми предмети. Второто въртене записахме с видеокамера без да спираме – това ни беше първата премиера под някаква форма. Вместо легло с Калин имахме 2 дюшека от физкултурен салон с един чаршаф. Трябваше много бързо да скоча от леглото и да помоля Борис нещо си. Само че аз се спънах в чаршафа и се изправих на палец като балерина. Усетих пукота и в следващия момент увиснах на врата на Калин. Добре че е здраво момче и ме пое. Оттам нататък виждах как този пръст стана голям и лилав като патладжан и най-вероятно съм го счупила, но не трябваше да спираме записа по никакъв начин, защото цялата енергия щеше да оттече. Реших да стискам зъби и по-скоро да умра на сцената, но да запишем представлението. Към края вече почти не си усещах целия крак. После прекарах 3 часа в Спешното във Варна, но се оказа, че съм имала късмет. Няма счупване, просто трябва да си изтърпя болката – лекарите ми казаха,че ще са нужни няколко години. До ден днешен не мога да го сгъвам тоя пръст.
- Как се сработихте с Калин?
- Ние не се познавахме преди това. В началото почти бяхме на "вие", спазвахме доста официалности, имаше някакъв айсберг между двама ни, но бързо-бързо влязохме в час. Той разбра, че аз не се правя на друг човек и че може да ме допусне до себе си и да ми има доверие. Аз също много го харесвам, защото не е от актьорите, които са актьори и в живота, уважавам това качеството. Нещата се случиха – и с него, и със Стоян Радев, който е Фон Гайер. Удоволствие е да играя с тях.
- Влюбвала ли си се някога в партньор?
- Да. Случвало се е, но по-често ми се е случвало да се влюбвам в персонажите. В момента съм влюбена и в Борис, и във Фон Гайер. Аз, Диана, съм влюбена и в двамата! Много е странно: когато започне представлението, аз не виждам Калин, не виждам Стоян – а Борис и Фон Гайер. Защото те играят толкова убедително!
Диана е родена през 1990 г. Отраснала е с баба си и дядо си в Кайнарджа. Учи в Силистра, където завършва средното си образование, след което е приета е първа по успех в специалност "Графика" на Художествената академия, но скоро осъзнава, че това не е нейното място и напуска и влиза в НАТФИЗ.
- Диана, защо красива прима актриса като теб напоследък винаги е без маникюр?
- По принцип се оправдавам с това, че рисувам. Но то е и самата истина: дори да имам перфектен маникюр, когато започна да рисувам, боята влиза под ноктите, а и не мога да държа четките по начина, по който ми се иска. Смятам да патентовам една техника за отнемане на боя от платното с ръце и...с каквото още намеря. При опаковането на картините за изложбата ми "Жената" се и порязах, нормално. Затова сега съм и с лепенка на пръста. Покрай гостуванията ми в телевизиите около откриването й и софийската премиера на "Тютюн" някак си всичко се случи в последния момент. А аз се опитвам всяка картина да е достатъчно на ниво, да ми харесва първо на мен, за да имам самочувствие да я покажа. Нямаше нищо задължително, не съм гонила бройка или да запълня някакъв норматив...
- Тези дни интензивно "гориш и от двата края": с откриването на самостоятелната изложба и с първата ти голяма столична театрална премиера – като Ирина в драматизацията на Димитър-Димовия "Тютюн", продукция на Варненския театър. Не е ли емоционалното напрежение прекалено силно?
- Да, но след като съм се захванала, трябваше да дам максимума от себе си. Изложбата е планирана още преди 2 години и някак си съвпадна със софийската премиера, нямаше какво да направя. Психически бях подготвена, че ще бъде страшно изтощително, но в крайна сметка важни са пътят и резултатът. Още ми трябва малко време да осмисля, че изложбата изобщо се случи в тази пандемична обстановка. Аз се успокоявах, че каквото стане – стане: нещата при мен не са на всяка цена и никога не са били. Пандемията промени представите ни за планове, за организация: напомни ни, че човек трябва да живее тук и сега, да се радва на всеки един момент.
- Актрисата или художникът надделява в момента у теб? Или тези две твои същности хармонично съжителстват, без да си пречат?
- Да кажем, че са леко разведени – не съжителстват, но са в добри приятелски отношения след развода. Докато репетирахме "Тютюн" не направих грешката да си взема платна, бои и моливи, защото знаех, че влизайки в този спектакъл, трябва да съм изцяло, безусловно отдадена на работния процес. Когато човек няколко пъти си разбие главата в стената, си казва: върви, репетирай, работи, после другото. И така се случи. Нарисувах още няколко платна през лятото, след като приключихме с репетициите, целия август напълно изключих за "Тютюн". Защото и рисуването е много ревнив процес и също иска цялата отдаденост и лудост, и всички емоции, на които един артист е способен. Поне аз не мога да рисувам спокойно, като при онези арт терапии, които се провеждат на чаша вино, сред цветя, по залез... Няма лошо, за някои хора това е хоби, дори нещо като медитация, но при мен е различно. Дори си мислех дали да не запиша някакви видеа от процесите, които да пускаме по време на изложбата. Но още не съм готова за този момент. Ако го направя, допускайки зрители, може би магията ще се развали. Много е лично. Когато рисувам, аз се въргалям по пода, обикалям стаята, вия... Сутринта започва с платната, забравям да се храня, не мога да спя... Изглежда изключително експресивно, но всъщност всяко едно платно се е получило с много труд. Случвало се е да работя по 12 астрономически часа непрекъснато, за да стигна до онова, което искам.
- В кое поприще се чувстваш по-комфортно: в самотните занимания пред статива или в екипната работа по една постановка, сериал или филм?
- Намирам комфортни моменти във всичко, което изброи, защото ако човек не се усеща на мястото си, ако не се чувства себе си, няма как да бъде щастлив. Всяко от тези изкуства ми дава възможност за развитие на способностите ми, тества ме докъде мога да стигна. Но най-комфортно ми е, когато съм си вкъщи, в тишина, с котарака Врубел, който винаги е залепен за мен, естествено. Мисля, че изкуството, под каквато и форма да е, не е за конформисти.
- Как се раждат на платното твоите женски образи: имат ли прототипи или всичко тръгва от собственото ти въображение?
- Първообразите са фотографии – когато някоя снимка ме впечатли с излъчването на жената на нея, аз я запаметявам в съзнанието си и след това започвам да я развивам по мой си начин. Един приятел ми каза, че във всяка от картините в изложбата е открил някои от моите черти. И като се замисля, може би е прав. Във всяка има по частица от мен, но със сигурност това не е търсено съзнателно. Така че ще "замаскирам" повече нещата за следващата изложба...
- Сънуваш ли понякога бъдещите си творби?
- В нощта преди откриването на изложбата спах само час, а няколко часа опаковах платната. Така че не мога много да говоря за сънища от последните 4 седмици, защото просто не спя. А когато се опитвах все пак да дремна 2 часа, имах кошмари – появяват ми се текстове от "Тютюн", моменти от репетициите. Дори имах сън, в който бяхме на сцената и беше дошъл друг режисьор вместо Бина Харалампиева, който искаше във вече изградения спектакъл да въведе малко момиченце като наше дете, на Ирина и Борис. Казах: не, това не може да е така, аз трябва да говоря с Бина...и се събудих гневна.
- Има ли някоя от картините в тази изложба по-специална история, своя "лична легенда"?
- Всяка една. Възнамерявам да покажа на моя продуцент Евтим Милошев, който си е харесал първия портрет, откриващ експозицията, снимков материал колко изображения има тази жена: тя първо беше в черно и бяло, после се появиха цветове, след това започна да придобива по-реалистични черти и оттам нататък започна разпадът. Защото в картините ми аз се опитвам да разпадам формата. Реалистично, технично могат да рисуват много хора. По-интересен и по-сложен като процес е точно тоя разпад. Та с тази картина накрая полудях тотално и се изкъпах с нея. Стигнахме до банята не заради друго, а просто защото в апартамента нямам условия да работя с маркуч за отнемане на боята, за придаването на по-"призрачен" вид на жената от портрета. Иначе нямам фетиш да се къпя с картините си.
- Ще нарисуваш ли Ирина от "Тютюн"? И как би изглеждала твоята Ирина?
- Тя може би присъства и тук, във всички платна. В литературния първообраз – романа, Димитър Димов описва Ирина като 15 различни жени. Ето защо във всеки един от женските портрети в изложбата според мен може да се намери частица от Ирина.
- Ти си абсолютна тв звезда с ролята на магнетичната д-р Огнянова от сериала на Нова тв "Откраднат живот", но почти не беше играла на сцена. Как дойде поканата за тази повратна стъпка?
- С режисьорката Бина Харалампиева се познаваме от 2014 г., когато тя помолила мой преподавател да изпрати студент за участие в постановката й "Посещението на старата дама" в МГТ "Зад канала". Там имах точно 3 преминавания през сцената, без реплики, а и изглеждах доста по-различно от сега – с 15-20 кг по-пълна, бях си пухкава... Но още тогава с Бина усетихме, че имаме добра връзка и се разбираме и за най-малките неща, които тя изисква режисьорски. След това тя е гледала партньорството ми с Иван Юруков в един от сезоните на сериала и...не ме е познала. Направила съм й впечатление, но не ме е познала. Когато тя ми се обади за проекта "Тютюн" и започнахме разговор, аз първоначално исках да откажа. Защото преходите София-Варна не са за човек, който има животни. Точно в този момент обаче тя ми затвори телефона – каза, че има представление и ще се чуем по-късно. Впоследствие се срещнахме и видях, че въобще не се е променила, същото лудо дете си е. Бях категорична за себе си, че няма да приема и че е по-добре вместо по телефона да й обясня очи в очи какви са моите резерви. Но тя успя да ме запали. Разбрах, че е имала и други варианти за ролята, но ми каза, че интуицията й я е теглела към мен. А нейната интуиция е много силна.
- Сигурно вече си получила много похвали за великолепното си превъплъщение в любимата героиня на Димитър Димов?
- Получих много. След премиерата драматургът Юрий Дачев ми каза толкова силни думи... А варненският журналист Кирил Аспарухов ми осмисли желанието изобщо да се занимавам с театър. След извънредната 4-та премиера, за която билетите се разпродадоха за 2 часа, той дойде зад кулисите и... този възрастен господин се разплака като малко момче от вълнение. Каза ми, че за него съм следващата Невена Коканова и беше щастлив.
- Митът "Невена Коканова" влияеше ли ти, гледа ли много пъти филма на Никола Корабов, за да се подготвиш за ролята?
- Пуснах си първо филма, след това отидох и си взех 2 нови тома на романа и със зелен маркер подчертах всичко, което Димитър Димов е написал за Ирина – всяка характеристика, всяка реакция, всяка реплика. И разбрах, че няма почти нищо общо между романтичната представа от филма и първообраза на писателя. Бях притеснена, естествено, защото има хора, които са гледали само филма, а сравненията – няма как без тях. Мен лично като творец ме радва, когато има различни интерпретации на едно произведение – не са нужни сравнения, всяка си има своя път, своя публика и нюанси, които допринасят за цялостното възприятие.
- Имаше ли драматични преживявания в процеса на развитие на драматичните отношения между твоята Ирина и Борис Морев на Калин Врачански?
- Започнахме репетициите с въображаеми предмети. Второто въртене записахме с видеокамера без да спираме – това ни беше първата премиера под някаква форма. Вместо легло с Калин имахме 2 дюшека от физкултурен салон с един чаршаф. Трябваше много бързо да скоча от леглото и да помоля Борис нещо си. Само че аз се спънах в чаршафа и се изправих на палец като балерина. Усетих пукота и в следващия момент увиснах на врата на Калин. Добре че е здраво момче и ме пое. Оттам нататък виждах как този пръст стана голям и лилав като патладжан и най-вероятно съм го счупила, но не трябваше да спираме записа по никакъв начин, защото цялата енергия щеше да оттече. Реших да стискам зъби и по-скоро да умра на сцената, но да запишем представлението. Към края вече почти не си усещах целия крак. После прекарах 3 часа в Спешното във Варна, но се оказа, че съм имала късмет. Няма счупване, просто трябва да си изтърпя болката – лекарите ми казаха,че ще са нужни няколко години. До ден днешен не мога да го сгъвам тоя пръст.
- Как се сработихте с Калин?
- Ние не се познавахме преди това. В началото почти бяхме на "вие", спазвахме доста официалности, имаше някакъв айсберг между двама ни, но бързо-бързо влязохме в час. Той разбра, че аз не се правя на друг човек и че може да ме допусне до себе си и да ми има доверие. Аз също много го харесвам, защото не е от актьорите, които са актьори и в живота, уважавам това качеството. Нещата се случиха – и с него, и със Стоян Радев, който е Фон Гайер. Удоволствие е да играя с тях.
- Влюбвала ли си се някога в партньор?
- Да. Случвало се е, но по-често ми се е случвало да се влюбвам в персонажите. В момента съм влюбена и в Борис, и във Фон Гайер. Аз, Диана, съм влюбена и в двамата! Много е странно: когато започне представлението, аз не виждам Калин, не виждам Стоян – а Борис и Фон Гайер. Защото те играят толкова убедително!
Facebook коментари