Нова ценна книга в колекциите на комплексен отдел "Изкуство" в Регионална библиотека - Силистра
където разцъфтялата загадка чака оня, който би желал да я откъсне.
Съществуват там огньове,
нови светове невиждани,
хиляди видения неуловими,
на които трябва плът да се даде.
Гийом Аполинер
Още си спомням интелектуалното удоволствие и културния шок от първата ми среща с Димитър Аврамов, чрез неговата апокрифна, преди десетилетия, "Естетика на модерното изкуство". Книгата ме порази с респектиращата ерудиция на автора и неговия стремеж за един непредубеден, разбиращ, критико-продуктивен прочит на специфичните за модерното изкуство естетически търсения. За някои от идеологически заклеймените "-изми" знаехме по нещичко все пак, но на други не бяхме чували дори имената, а книгата ни ги представяше професионално убедително - както в общите им корени, така и в спецификата им. От етюдите му върху символизма и дадаизма, фовизма, супрематизма, пуризма и попарта бликаше духовна очарованост от големите художествени образци на последното столетие на ХХ век, ритъмът на една разкрепостена и жива словесност. Впечатляващ е задълбоченият и филигранен анализ на произведения, по правило премълчавани, забранявани и заклеймявани от верните идеологически тъмничари на комунистическия режим.
Настоящото второ издание е разширено и допълнено със студията "Българското изкуство и модернизмът". Сега е лесно да сме постмодернистично гласовити, ала да кажеш преди години, че всичко хубаво в новата българска литература е създадено не "благодарение на", а "въпреки" социалистическия реализъм - за това са били нужни висока интелектуална честност и граждански кураж. Професорът, като никой друг измежду изкуствоведите ни, точно е диагностицирал мащаба и дълбочината на нанесените поражения от насилствено, политико-идеологически наложения монопол на "социалистическия реализъм". Ето негова оценка за резултатите от прилагането му във визуалните изкуства:
"Примитивизмът на съдържанието е съчетан с пълен анахронизъм на формите. Изобразителните похвати са заимствани от репертоара на академизма – на един овехтял академизъм, много често граничещ, ако не и покриващ се със самодейността. Строго се спазват правилата на пипкавото етюдно натурно копиране. Фотографията (тайно или явно използвана) замества въобръжението; робското подражание – творчеството. Отново сме изправени пред пълно скъсване с предвоенните национални традиции. В най-добрия случай – връщане към първото българско поколение битописци; към отправната точка на родния академизъм от началото на века. А в действителност ново покорно следване на съветските образци, на съветския социалистически реализъм – един скучен, почти абсурден хибрид от академична наподобителност, помпозен неокласицизъм и псевдобароков фалш. И толкова безличен, че бе напълно възможно да се произвежда от работни колективи наречени "творчески бригади". Така, ако модерното изкуство бе символ на бунта, на протеста, на личната свобода, то нашето - като цяло и като директивна насока, символизираше насилието над духа, умъртвяващото действие на догмите, коварната съблазън на лъжата, тоталното регламентиране на социалните отношения, обезличаването, алиенацията и безсилието, подчинението на една азиатска тиранична система, принудителното скъсване с Европа и с европейската цивилизация, на която от Освобождението до Втората световна война сме били неразделна част."
Дългоочакваното ново издание на "Естетика на модерното изкуство" е започнато още през шейсетте години на миналия век. Някога самото й заглавие звучеше като несъгласие... опълчване срещу статуквото. Във време, когато се заклеймяваше западната култура, проф. Аврамов бе написал труд, който и досега остава единствен в науката ни. В него той говореше за художници и явления, за художествени търсения и находки, за един модел на култура, закодиран в духовната история на света. Четяхме за свободата на твореца, за дръзновените му и драматични усилия, които са пробив в царството на необходимостта, за тържеството на свободата в изкуството. Тогавашният читател получаваше рядката възможност да "види" модерното изкуство и да проумее, че това, което комунистическата система налагаше в страната ни като изкуство е идеологическо насилие над изкуството. Колко угнетяващо бе осъзнаването, че културата ни е в ситуацията на стагнация и самоизолация. А и до днес революционно-героичните теми от сталинско-червенковската версия на соцреализма, подтискащата сивота на паметниците на величавата "априлска линия" ни стряскат със зловещото си присъствие в паркове и по площади.
В това не/далечно време трудът на проф. Аврамов бе единственият прозорец към света на истинските ценности и проблеми в областта на изкуството. И не на последно място, той бе и метафора за смисъла на живота като творчество и духовно самонадмогване. Трудът на Димитър Аврамов беше и според собственото му признание "безценна духовна компенсация" – на бездуховното време. Ето какво още споделя той: "Докато работех в почти пълна изолация, в благословена самота, аз се откъсвах от сивотата и посредствеността – общувах с първокласни умове, световни гении и дръзки новатори; обитавах европейското културно пространство с неговите необятни хоризонти, докосвах се до проблеми, чиято мащабност и глъбина ме плашеха, но и неудържимо привличаха; някои от тях – глобални проблеми на нашата модерна цивилизация". През тези повече от седем години на самотен и плодотворен труд Аврамов се е чувствал, както казва самият той СВОБОДЕН.
Книга като Авра/А/мовата не се появява всеки ден; тя бележи зрелостта на една култура, способността й да бъде паметлива. С усета си за драматичното и кръстопътното в културната ни история, Димитър Аврамов описва с енциклопедична ерудираност перипетиите на културния еволюционизъм. Шеметното обезценяване на обществените ценности заставя изкуството да търси нови духовни опори в това, което днес изглежда абсурдно, радикално, бунтарско.
За мен авторът остава най-значимия български изкуствовед, най-талантливия художествен критик, най-добрия ни познавач на българската и световна живопис, който безспорно съгражда отношение към стойностното изкуство. Димитър Аврамов сложи край на безкрайното шествие на "реализми" в българската култура. Вникващ в "драматичните перипетии на едно духовно приключение", каквото е модерното изкуство, той самият е станал едно подобно приключение.
Тази книга остава една от малкото у нас, които разглеждат изкуството като стил, а не като мироглед и метод; като диалог на идеи, а не гола идейност. Ала тя говори и друго: ако свободата да кажеш всичко не е вътрешно присъща на творческата личност, никоя обществена промяна не може да й я подари. Това е пространство на едни "последни мохикани"... безсребърници... чисти души... бунтуващи се духове, които отричат света - за да го пресътворяват отново и отново в проекциите на прекрасното и нравственото.
ДАНИЕЛА НЕДЯЛКОВА