Днес празнува Алфатар

Алфатар е старо българско селище, известно от 1573 г. По време на Руско–турската война, след Кючуккайнарджийския договор от 1774 г., част от местното население (гребенци) напуска селото и се заселва в Украйна, където основава с. Олшанка. На тяхно място след Руско–турската война 1828–1829 в Алфатар се настаняват преселници от Сливенско и Ямболско. При освобождението от турско робство е имало 2039 жители и е било едно от най–големите добруджански села.
При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Алфатар е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[1]
Според Букурещкия мирен договор от 1913 г. селото остава в румънска територия. Населението оказва твърда съпротива срещу опитите за денационализация, участва в Добруджанската революционна организация и в революционното работническо движение в Румъния. Върнато е на България по Крайовския договор от 1940 г.
За кратко време Алфатар е било преименувано в Генерал Лазарово (1942–1943 г.), след което се възстановява днешното му име. По негово време е имало парна мелница, 6 вятърни мелници, два дарака и други дребни предприятия. През 1974 г. Алфатар е обявен за град.
Алфатар е уникално име на селище в българската топонимия. В историческите извори се среща с имената: Алфатар, Ахлатар и Ифлатар. Открива се прабългарски произход в името "jai" - войска и "tora" - град /крепост/- в превод "крепост с войска". "Ифлатар" се е наричала и южната страна на средновековната крепост Дръстър /дн. Силистра/. Любопитен факт е че на близо 3000 километра в централна Испания има град с почти идентична етимология - Алфафар (Alfafar)