Тодор Тодоров: Желая да даря по една енциклопедия на библиотеките и военните училища в България
Д-р Тодоров даде интервю за "Кворум Медия" преди официалното представяне на енциклопедията.
Д-р Тодоров, какво беше в основата на предизвикателството да издадете енциклопедията "България в Балканските войни (1912-1913)"?
От векове Балканите са кръстопът на много народи. Апетитът към богатите земи, разположени на стратегически пътища, прави трудна съдбата на балканските народи. За да ги държат в подчинение Великите сили правят всичко възможно да ги разединят и настроят едни срещу други. Именно те правят възможно провеждането на Берлинския конгрес, който променя естествените етнически граници в ущърб на малките народи. Най-ощетени се оказват българите, които получават свое държавно управление, но не и възможността да се съберат под една обща държавна стряха. Така се създава българският национален проблем, който отнема огромна част от силите и вниманието на сънародниците ни от Мизия, Тракия и Македония. Съединението от 1885 г. и успешната Сръбско-Българска война са грандиозен успех, но решават само част от огромния проблем. В следващите десетилетия окопитилите се от поражението управляващи в Белград, заедно с тези от Атина, предявяват сериозни претенции за територии в Македония и Тракия, населени в по-голямата си част с българи. От своя страна българските държавници запазват спокойствие и въпреки някои авантюри, като Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., запазват мира, дават мощен тласък на стопанството, засилват и въоръжават армията с модерно оръжие, и постигат без кръв Независимостта през 1908 г. Нацията се готви да освободи поробените си братя от другата страна на Родопите и Пирин. Именно този повратен за нацията момент изследва енциклопедията.
Какво повече за Балканските войни ще можем да научим от енциклопедията?
В енциклопедията е систематизирано знанието за първото десетилетие на ХХ век, когато подходящият момент за реализиране на мечтата за единна България наближава. Османската империя изпада в сериозна криза, но числеността на армията и надхвърля възможностите на всяка от балканските държави да се справи поотделно с нея. Това налага да се премине към политика на компромиси. Управляващите в София за първи път се отказват от позицията си за неделимост на Македония и на 29 февруари 1912 г. сключват със Сърбия таен договор за нейната подялба на Безспорни и Спорна зона върху основата на етническата принадлежност на населението. На 16 май с. г. България сключва съюзен договор и с Гърция, а малко по-късно привлича към съюза и Черна гора. Така страната ни става основен инициатор на Балканския съюз, но споразуменията със съседите имат много слаби страни. В този период цар Фердинанд има изключително голямо влияние върху армията и политиците, а промяната на Търновската конституция през 1911 г. му дава и правото да сключва чрез правителствата договори без одобрението на Народното събрание. Въпреки настояванията на гръцкия крал, в бълrаро-гръцкия договор няма конкретни клаузи за разпределение на териториите, които предстои да бъдат отвоювани от Османската империя. Основната причина за раздора е град Солун, считан от Фердинанд за "перла" в неговата корона. Алчният български монарх заявява, че България се простира дотам, докъдето стъпи ботушът на българския войник. Една неадекватна позиция, която струва много на българската нация. Кобургът мечтае да възстанови под своя скиптър някогашната Византийска империя, без да се съобразява с историческите дадености. Надценявайки силите на армията си, българското Главно командване отказва по-сериозна сръбска подкрепа на Югоизточния фронт, който е основен. Вероятно главнокомандващият монарх, не иска да дели с никого славата да превземе Цариград, но това води до сериозни стратегически грешки. Българската войска се нагърбва с най-тежката военна задача и същевременно освобождава силите на съюзниците си за действия в Македония и Беломорска Тракия, където по това време живеят над милион и половина българи. Създават се благоприятни условия за обединение на усилията на сърби и гърци да получат земи, населени с българи. Някои съвременни историци смятат, че Фердинанд прави това умишлено, защото е германски агент и желае скорошното разпадане на Балканския съюз, създаден под егидата на Русия. По-вероятна обаче е тезата за алчността на Кобурга, която заразява част от политиците и ги прави послушни пионки в една опасна игра.
Какво можем да разберем от енциклопедията за българската армия и народ през този период?
Балканската война е обявена на 5 октомври 1912 г., като България мобилизира над 600 000 бойци, докато Сърбия воюва с 366 000, Гърция с едва 120 000, а Черна гора с 30 000. Срещу тях турците противопоставят около един милион войници, повечето от които са дислоцирани срещу българите. В хода на войната българската армия непрекъснато попълва резервите и въоръжението си. Така например в началото на войната тя разполага само с един боен самолет, а в края й с цели 29. Закупено е и друго въоръжение, а населението на страната е обзето от силен патриотизъм и очакване за сбъдване на националния идеал. В първите военни сблъсъци българските войници изумяват света с ентусиазма и подготвеността си. Те буквално разгромяват турската армия и още на 11 октомври завладяват Лозенград, считан за почти непревземаема крепост. Следват нови победи при Люлебургас и Бунархисар. На 22 октомври правителството в Цариград, начело с Кямил паша, се обръща с молба към Франция и Русия да съдействат за сключване на примирие. Фердинанд обаче пренебрегва предупрежденията на Великите сили и въпреки разразилата се в българската армия холера, взела хиляди жертви, нарежда да се атакува силно укрепената позиция на Чаталджа по посока към турската столица. На 4 и 5 ноември 1912 г. загиват или са ранени повече от 12 000 български войници и офицери, без да бъде постигнат пробив. Междувременно, на 27 октомври, гръцките войски превземат Солун, няколко часа преди до там да пристигне Седма Рилска дивизия. Така основният и почти единствен аргумент на българския цар за преминаването на този град към България пропада.
Защо въпреки бляскавите победи на българската армия, България излиза победена след Балканските войни?
На 20 ноември 1912 г. е сключено примирие, а на 3 декември започват мирни преговори в Лондон. Правителството на Кямил паша предлага да отстъпи всички земи на запад от линията Мидия-Енос, но настоява за създаване на автономни държави Македония и Албания. Съюзниците категорично отхвърлят последното. На 10 януари 1913 г. в Цариrрад е извършен младотурски преврат и новата власт подновява военните действия няколко дни по-късно. Започва Втората фаза на Балканската война, в която гьрци, сърби и черногорци водят настъпателни действия в Македония, Епир u днешна Албания, окупирайки много територии, докато българските войски са принудени да воюват с новите турски попълнения на Югоизточния фронт. Така още в този ранен период проличава неправилната стратегия, която възприема правителството в София. В края на януари Турското главно командване предприема настъпление при Чаталджа, при което българските войски са принудени да отстъпят на 10-20 км назад, за да не дадат жертви. Ситуацията е критична, но в решителната битка при Булаир Седма Рилска дивизия удържа блестяща победа и контранастъплението спира. На 11 март българите, подкрепени от сръбски части, започват решително настъпление срещу обсадената, считана за непревземаема, Одринска крепост. За завладяването и са използвани нови военни тактики като "Огневия валяк" и самолетни бомбардировки. На 13 март комендантът на крепостта Шукри паша се предава и 60-хилядната му армия е взета в плен. Атаката нa Одринската крепост става учебен пример за военна подготовка за десетилетия напред. Падането на Одрин изиграва решителна роля за поражението на Османската империя. Още на 31 март е сключено ново примирие и преговорите в Лондон са възобновени. Империята е победена, но сега на преден план излизат недоразуменията между съюзниците за разпределяне на завоюваните територии. Най-тежък, поради предходните грешки на българската дипломация, е спорът между София и Атина за разделянето на Южна Македония. Българската страна държи на неделимостта на областта, което е много сериозна грешка. На мирните преговори в Лондон през декември 1912 г. гръцкият министър-председател Ел. Венизелос предлага на председателя на българската делегация за мир д-р Ст. Данев българо-гръцката граница да минава по долното течение на река Струма. Данев му отказва, защото Солун остава в гръцки ръце и така спечелва на България сериозен враг, който още през януари 1913 r. посещава Белград за постигане на обща позиция. През май 1913 г., вече с мотив, че България е понесла основния удар през войната и дала най-много жертви, Фердинанд има претенции не само към Солун и Костур, но и за островите Тасос и Самотраки в Егейско море, които никога не са били български. Страстите са дотолкова нагорещени, че през март и май 1913 г.. предизвикват сблъсъци между българските и гръцките войски (през март гръцки войски превземат градчето Нигрита до Солун, овладяно от българската армия, а на 9-10 май българите разбиват гърците при Ангиста заради гръцки опит да се овладее участъка на ж. п. линията между Сяр и Драма). От своя страна Белград иска корекция на договора от 29 февруари 1912 г. с мотива, че България воюва в региона само с една дивизия (Седма Рилска), а сърбите й помагат да превземе Одрин, а губят излаза на Драч заради бъдещото създаване на Албания. Исканията за земите на изток до Щип и на юг до Лерин, окупирани от сръбската армия, според Белградското правителство биха запазили статуквото на Балканите предвид прекомерното разширение на България на изток. За да прекрати войната, британският външен министър Едуард Грей поставя ултиматум пред турската делегация в Лондон на 17 май 1913 г. е подписан мирен договор, при който Османската империя се отказва от остров Крит и всички територии на запад от линията Мидия-Енос. Сключването на мира засилва недоразуменията между съюзниците. В желанието си да разширят малките си територии Белград и Атина започват политика на репресии срещу албанците и българите още в края на войната. За да се изкорени българщината са затворени десетки църкви и училища дори в окупираната от сърбите Безспорна българска зона. Това засилва безпокойството сред българската общественост и някои по-умерени политици. Под предлог, че с подписването на мира е изпълнил задачата на кабинета, министърпредседателят Ив. Ев. Гешов подава оставка от поста си и в началото на юни е заменен от лидера на Прогресивно либералната партия д-р Стоян Данев. Прогресивно либералите обаче са една от най-малките партии в България и въпреки че Народната партия не напуска властта, промененото правителство не е в състояние да контролира положението. Ръководството на армията в лицето на помощник-главнокомандващия ген. М. Савов се ползва с голяма автономност и започва да прехвърля войски от изток на запад, за да накаже или поне да сплаши бившите си съюзници. Това е сериозна стратегическа грешка, защото българската армия опразва териториите близо до Одрин и Цариград и с това дава възможност на турските войски в региона да се подготвят за настъпление. Не се отчита и обстоятелството, че патриотичният подем сред обикновените хора е спаднал. Време е за жътва. На някои места недоволството дори прераства в бунтове, скрити от общественото мнение от Главното командване. България, която е дала повече жертви от Сърбия, Гърция и Черна гора заедно, не е готова за нова война. Претенции към български територии има и Букурещ. Румънците искат голяма част от Добруджа по линията Тутракан-Балчик. Докато българската дипломация е склонна да отстъпи само двадесетина села в района на Силистра и околностите му. След края на военните действия българското правителство става по-отстъпчиво и с т. нар. Петербургски протокол, подписан на 26 април 1913 г., отстъпва на румънците и град Силистра. Последното далеч не успокоява страстите и се появява подигравателната песничка "Данев министъра даде Силистра". Опасността от разпадане на Балканския съюз силно тревожи Петербург. Руската дипломация предупреждава, че ще бъде безкомпромисна към този, който започне братоубийствена война, но управляващите в София са главозамаяни от победите и се колебаят дали да приемат договорения през 1912 г. руски арбитраж на Спорната зона с център Скопие. Съществуват известни съмнения, че тя вече е твърдо обещана на сърбите, защото българите са получили Одрин. Прекомерната амбициозност е обхванала дори някои министри. Вместо да мислят как да защитят подложеното на репресии българско население във все още окупираните от сръбските войски територии в Македония, те бленуват за присъединяване на Солун към България на всяка цена. В спомените си един от лидерите на демократите Н. Мушанов пише, че когато случайно среща в Борисовата градина в София министъра на железниците, пощите и телеграфите Д. Христов, последният го убеждава, че България ще вземе Солун и построи там величествен паметник. "На глупостта" го допълва в мислите си видният демократ и припомня с болка, че никой от управляващите, замаяни от постигнатото, не мисли за евентуалните отрицателни последствия от една нова война.
Какви са причините довели до националната трагедия през 1913 година?
В интерес на историческата истина следва да припомним, че от голямата еуфория са увлечени не само управляващите и ръководството на армията. За да накърни престижа на правителството опозицията, в лицето на либералите, народнолибералите, младолибералите и отчасти демократите, силно критикува някои неудачни действия на изпълнителната власт от близкото минало. Подобна позиция не е от полза за националната кауза, въпреки непрекъснатите декларации за поддръжката и. Тя разединява българския политически елит в момент, когато трябва да има пълно съгласие, за да бъдат защитени националните интереси. Прекомерните претенции на монарха и управляващите в София настройват всички балкански страни срещу България. Още на 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция сключват таен договор за разделяне на Македония, който планира обща граница помежду им. Към него се присъединява и Черна гора. Въпреки надвисналите облаци над българската национална кауза през май и юни 1913 г., положението на България не е критично. Териториите и на изток са гарантирани от вече подписания Лондонски мир, а българската армия е окупирала почти цяла Беломорска Тракия, включително исканите от гърците градове Сяр, Драма и Кавала. Безспорната зона е гарантирана от българо-сръбския договор от 1912 г. с точни териториални клаузи и въпреки че някои от селищата там са окупирани от сърбите съществува реална възможност те да бъдат върнати с помощта на Русия по дипломатически път. Още на 13 април Ив. Ев. Гешов се обръща с писмо до руското правителство, с молба за посредничество съгласно сключения договор. Петербург откликва положително и на 26 май руския цар Николай II праща писма до сръбския крал Пеrьр и цар Фердинанд, в които ги уведомява, че се нагърбва с ролята на арбитър, предупреждавайки ги да се въздържат от война за решаване на споровете. В началото на юни 1913 г. българската армия вече е разположила около 360 000 души от състава си на широк фронт срещу Сърбия, простират се от Видин до Гевгели на река Вардар. Около 130 000 са дислоцирани срещу гърците, а по границата с Османската империя остават едва 10 000 войници и никакви редовни войски срещу Румъния. Стратегическият план е да бъде нанесен първо решителен удар на сърбите по река Тимок и река Нишава, после да бъде овладяна Спорната зона и след това да се премине към завладяване на Солун. Рискът, който Главното командване поема, е огромен, защото в този момент дошлото след поредния преврат ново турско правителство продължава да държи около Цариград около 250 000 войници, а румънците са декларирали че в случай на война между бившите съюзници ще се намесят. От друга страна сърбите засилват мобилизацията и разполагат с 345 000 войници, подкрепени от 13 000 черногорци. Същото правят и гърците, които мобилизират 148 000 души, 100000, от които са в района на Южна Македония. На 8 юни 1913 г. Белград предупреждава Софuя, че ще обяви анексия на окупираните от своите войски територии, ако българското правителство не се съгласи да ревизира договора от 29 февруари 1912 г. Ден по-късно ген. Савов поставя пред кабинета 10-дневен ултиматум за решение ще има ли война или да се разпусне армията. Обстоятелствата принуждават д-р Ст. Данев да приеме варианта за руски арбитраж, но с условие той да важи само за Спорната зона и да бъде оповестен в 8-дневен срок. Руската дипломация приема условията, но настоява София да приеме и решението на руски арбитраж по споровете с Атина. Освен това Петербург предупреждава, че в случай на румънско нападение България не може да разчита на военната конвенция от 1902 г., сключена пак от Данев. За да получи по-широка подкрепа, Ст. Данев кани политици от опозицията да участват в Петербурrската делегация. между тях е и водачът на демократите Ал. Малинов, който дава съгласието си. В сложната обстановка на 1б-срещу 17 юни Фердинанд дава устна заповед на Савов да бъдат атакувани на широк фронт сръбските и гръцките позиции. Целта е да бъдат сплашени и принудени към отстъпки бившите съюзници, но се получава точно обратното. "Престъпното безумие", както ще бъде наречен по-късно този акт, поставя началото на Втората Балканска (Междусъюзническата) война. Официално тя е обявена на 22 юни от Атина и на 23 юни от Белград и Атина, но военните действия започват още на 17-ти. Днес историците все още спорят по проблема дали Данев и министрите му са знаели за издадената заповед. Независимо от това вината на управляващите е голяма. Малката Проrресивно либерална партия не е в състояние да контролира армията, а до известна степен и обстановката в страната. Максимата на прогресивно либералите "С Русия политика не правим!" не успява да им помогне много в момент, когато се решава съдбата на нацията. Фактът, че правителството е безкрайно неподготвено за подобен ход личи най-ясно от обстоятелството, че до 18 юни министър-председателят Ст. Данев не знае дали страната е във война. Под натиска на министър-председателя Савов дава на 18 юни заповед за едностранно спиране на военните действия от българска страна, но опитите нападението да бъде представено като инцидентен конфликт не сполучват. Изгубеното време спира българското настъпление в Cтaрa Сърбия. Окопитилата се сръбска и гръцката армия напредват и заемат важни позиции. На 19 юни д-р Ст. Данев обявява своята политика за "фалирала" и предлага създаване на коалиционно правителство, каквото не се реализира, но след известни колебания всички опозиционни шефове се обявяват за продължаване на войната на Балканския полуостров. Вследствие на войните и репресиите след тях потичат потоци от бежанци, а останалите по родните си огнища са принудени да приемат чужда националност. Вследствие на това отделни региони в Македония и Тракия са напълно обезбългарени завинаги. Народният отзвук от несправедливите резултати от Междусъюзническата война отеква дълбоко в българската душа. Не случайно още при започването й композиторът Ив. Скордев и поетът Л. Боневски създават марша "Съюзници-Разбойници", който се пее до 9 септември 1944 г. и е известен до днес. Нерешените национални проблеми пък карат българските управляващи да вземат рисковани решения, присъединявайки държавата си на два пъти на страната на победените в световните войни.
Какви уроци от историята можем да научим от събитията, случили се в периода 1912-1913 година?
Днес положението в света е много по-различно от това в началото на ХХ век. Повече от 100 години след посочените събития в Сърбия, Гърция, Румъния и изкуствено създадената Македония, вече преименувана на Северна Македония, се говори открито за български малцинства. Разбира се, България вече няма териториални претенции към съседните си на Балканите. За случилата се огромна историческа несправедливост обаче трябва да се говори, за да не се повтори тя в бъдеще.
Какво предстои оттук нататък с енциклопедията и планирате ли нейно продължение?
След представяне на изданието в Силистра енциклопедията "България в Балканските войни (1912-1913)" ще бъде представена във Варна и София. В столицата тя ще бъде промотирана от зам.-министъра на културата Румен Димитров. Изданието е втората част от енциклопедия планирана като трилогия. "България в Първата световна война (1914- 1918)" бе издадена през 2016 година, с обем над 900 страници. Планира се трилогията да завърши с енциклопедията – "България във Втората световна война", която ще излезе тази година по повод Деня на Европа – 9 май. Тритомникът от енциклопедии да бъде преведен на английски език и представен по цял свят. Желанието ми е да даря по една енциклопедия на всички областни библиотеки в България и на военните училища в страната.
Facebook коментари